Ритници (или вдъхновения)

Или онези неща, които дърпат конците на въображението ни. (Алекс & Лили)

Айн Ранд - може и да не си спомням точно с какво успява да напълни всичките тези страници, дори и веднага след като затворя книгите й, но на леглото до мен винаги има едно изпълнено със записки тефтерче. Случвало ми се е само с нея.
Някои от идеите й ми идват прекалено крайни. Понякога обемите й ме съсипват. Обаче Айн знае какво е да можеш, какво е да се бориш и нищо друго да няма значение. На всичкото отгоре е пряма, безкомпромисна и пише откровено и без излишни разточителства. Огромна е.

Алесандро Барико - и по специално “Тази история”. Открих я случайно, търсейки подарък за рожден ден, мернах познато име и прочетох В кралските градини, сякаш пасяха в нощта, временно смирени под железните корпуси, обгръщащи сърцето от бутала, ги очакваха 224 автомобила, спрени върху тревата, сред прелестен мирис на моторно масло и слава. По същото време карах и шофьорските си курсове и треперех от удоволствие с ръка на скоростния лост, докато с другата милвах волана. Те свършиха, книгата остана, Барико също. Защото е изящен, ерудиран и целеустремен. И те влачи из идеите си, докато коленете ти се протъркат.
И ето, че продължавам да се учудвам колко много общи интереси имаме (и как не разбираме за тях, докато навън не стане ужасно тъмно и не се съсипем от прекалено висене пред клавиатурата). Барико понякога ми е престъпно кратък, но любимият ми литературен цитат е точно негов: Странна болка е, да умираш от носталгия по нещо, което никога няма да изживееш.

Валери Петров – късни вечери и огромни стихосбирки. Събраните сценарии, пиеси (Когато розите танцуват!), преводи. България няма по-оптимистичен поет. Предупреждение: може да ви натъжи, а веднага след това да ви накара да се почувствате виновни, че ви е криво, защото човекът и вселената… нали…
Абсолютно любимият ми наш поет. Оптимизъм, умение и благо вплетена мъдрост, съвършенство и любов. И дори сестра ми, която е на две годинки без малко, го обича.

Владимир Набоков - Набоков не е за всеки, но не може без да го опиташ. Все едно да не опиташ черен шоколад, дори и след това да не ти хареса. “Лолита” е единствената книга, над която съм плакала преди някой от героите да е умрял. Блед огън ме правеше истински шизофренична, а Ада ми върна вярата, че винаги ще има нови комбинации думи, които да ме пречистват. И че литературата никога не е финална.
Чела съм му само “Лолита”, което смятам за една от големите си грешки. Обаче дори това “само” беше достатъчно, за да ме накара да настръхвам, да побеснявам и да си припомня отчайващото “Искам да пиша така, искам. Да. Мога. Да. Пиша. Така.” Грозна в много смисли история, полирана до изящество.

Clutch – pure rock fury, the solution is so clear. Или, преведено по смисъл, чиста рокенрол емоция, излята – изхвърлена – стоварена върху нищо неподозиращите ти уши с всичкото сърце, всичката вяра, всичката любов и увереност в това, което правят. Няма друга банда, която вече двайсет години да не си позволява да дразни с еднообразие или несполучливи  експерименти, като едновременно пази (глупости, пази) – ГОРИ с онзи дух, в който rawknroll посветените неминуемо се влюбват. Смея да цитирам познат от същото място – “Никога не се чувстваш фанатичен фен на Clutch, просто знаеш, че са най-големите и т’ва е.”

Габриел Гарсия Маркес - без нужда от обяснение. Магическият реализъм отива толкова много на изпотен от любовна мъка чаршаф.

Деймиън Райс - без думи от тогава, от когато чух The Blower’s Daughter в началната сцена на Closer. Любов от първото изречение. Текстове, които са ме разпъвали на кръст в тъмното на пода. Заради които си струва да намериш болка, толкова красива, че да им отива. И да ги заслужава.
Един приятел се майтапеше (а беше и сериозен), когато каза, че Деймиън Райс е скучен, “щото мноо са обяснява.” Той наистина много мрънка, наистина не блести с кой знае какво – но е уютен, мил и искрен. Достатъчно ми е, за да се усмихна.

Джак Керуак – Джак е поет. Джак е любов. Джак е път. Всъщност, с Джак започна ВСИЧКО. И всяка дума за него е излишна храчка. Затова наздраве, приятелю.

Дж. Р. Р. Толкин – причината да се познавам с Алекс. И моята си приказка. Както и нейната. Толкин е общ за много и личен за всеки. Пък и не само момчетата мечтая за битки, нали, дево-воин? :))
Толкин е толкова ГОЛЯМ, че едва ли мога да го обясня. И чисто емоционално, и обективно погледнато – изключителен. Той беше прехода ми от приключенски романи и народни приказки към всичко останало. Хората, обичащи да се развяват по други светове, старите анимации, скритите крале и славни битки, знаят.

Джон Стайнбек – огромен. Мащабен, “сюблимен/ велик/ непостижим”, хаха. С чудесна сбирщина герои. “На Изток от Рая” ме цапардоса така злостно с мъдрост, когато бях на тринайсет, че години след това не можах да се опомня и за пръв път проумях, че нещата в живота никога не са черно-бели. А “Улица Консервна” … е, винаги е чудесно място за срещи. :)

канела etc. – ароматът й е парфюм, вкусът й е задушваща целувка. Канелата в косите е моята върховна представа за романтика. С допълнение – люта чушка по устните, морска вода по кожата и кал под ноктите.
Канелата ни е толкова много символ, че всяка дума е излишна. В коси, в писма, под възглавница, стисната в мокра длан, в стихосбирката на Елин Рахнев, в чай и горещ шоколад, след бургаския дух…

L’Europeo – Алекс, права ли съм, като си мисля, че ако не беше L’Europeo, никога нямаше истински да повярваме, че журналистиката може да бъде вълнуваща?

Ларш Собю Кристенсен – “Полубрат” или “Бийтълс” обичам повече? Не знам, между любимост се разпъваш лесно. Кристенсен освен начин на писане има идеи. Оригинални при това. Шок. Мислех, че тези писатели са на изчезване.

Led Zeppelin - за разлика от повечето хора, не им свикнах от самото начало. Докато не чух Going to California, вперила поглед в августовския прашен път. Оттогава имат друг смисъл.

Мирча Картареску – румънец, елегантен, ерудирано-меланхоличен и с намек за плахост в книгите си. Дефектен – по начина, който прави един писател прекрасен. Дави ме в сравнения.

The National - не искам, не мога, няма да коментирам. Може би някога в някое ревю. Но те СА. Те просто могат. И да свирят. И да пеят. И да утешават.

Ноам Чомски - журналистът, когото обичам заради онези думи, че нещата трябва да се обясняват просто, и че интелигентността не е директно следствие от помпозни думи и завоалиран смисъл. Коментаторът, който е оспорван, не винаги изцяло кохерентен, но успява да изложи идеите си така, че да ударят право там, където дори не си знаел, че си отглеждаш съмнения. Най-страшните съмнения виреят на тъмно и скрито и Чомски знае как да се бори с такива плевели – с постоянство.

rawknroll.net – да, пиша също и там и да, сигурно звучи глупаво и егоцентрично, сякаш сама си правя реклама. Не е така. Но роукът е първото реално място, което ме възхити с идея, с хора, с дейност, с концепция – свобода, придирчивост и любов. От там съм изровила тонове музика и възгледи. Уютна малка медия, крепяща се на фенския ентусиазъм и отдаденост. И е чест, че мога да кажа “Пиша за роука.”

Scorpions – да, знам, неоригинални текстове, но точно те от всички късни рок групи ми влизат не под кожата – там е лесно – а точно под първия слой на епидермиса, за да пулсират, да стържат по клетките ми и да ме усмихват. let me take you far away, you’d like a holiday – това е рок, по-нежен от целувка…

Чарлз Буковски - да, Буковски е шибан еднообразен циник, пияница и дърт коцкар. Да, романите и разказите му се състоят от ‘ходих на тъпа работа, уволниха ме, прибрах се, чуках момичето, писах, спах, отидох на друга тъпа работа, уволниха ме, прибрах се, чуках момичето, писах, спах.’ Да, в нешата му няма космичен смисъл, истина, хармония, любов и труд. Да, говори просто, ясно, откровено и неебателно. И, да, НЯМА никой друг след него, който би могъл да го направи по този начин.